Велинград е разположен в северозападната част на Родопите при средна надморска височина от 770 м. Официално е обявен за град през 1948 г, като резултат от обединението на три села: Каменица, Лъджене и Чепино. Носи името на Вела Пеева.
Града е разположен меридионално в западната част на „райски хубавата Чепинска долина", както я описва Иван Вазов при посещението си по тези места в края на 19ти век. През града протича Чепинска река - десен приток на р. Марица, а околностите му са заобиколени от родопските дялове Алабак, Баташка планина и Къркария.
Велинград попада в пределите на географската област Чепино, носеща името си от средновековната крепост Цепина, разположена на около 15 км североизточно от града при местността Метоха. Крепостта е построена през 12 ти век, като част от севернородопската отбранителна система и за известно време е била седалище на Деспот Слав - автономен феодал, племенник на Цар Калоян.
Чепинската котловина и околностите и предлагат отлична комбинация от природни дадености: плодородни почви и мек климат в ниската част, заобиколени от гъсти гори и изобилни води във високите части. Тези предпоставки са обослувили човешкото присъствие в района от най-дълбока древност - в близост до гр. Ракитово са открити находки, датиращи от неолита (около 6000 г.пр.Хр.), а по скалните масиви западно от Велинград личат следите на хора, обитавали тези земи преди появата на траките. Югозападно от Велиград се издига вр. Острец, където са открити следи от голямо светилище, най-вероятно използвано от Бесите, а по върховете на хълмовете заобикалящи котловината (Стража, Калето, Кулата, Пашино бърдо, Качаков чарк, Градот) личат руините на множество кули и градища, свързани с отбраната на котловината и основната крепост Цепина. През средновековието района е под променливото владение на България и Византийската империя, а след края на 14ти век попада в пределите на Османската империя. Интересен е факта, че областта Чепино запазава до някаква степен автономност от централната османска власт, която бива загубена едва през втората половина на 17 ти век, когато според някои източници голяма част от населението в района променя религията си към ислям.
Като резултат от подписването на Берлинския договор през 1878 г. границата между Източна Румелия (България) и Османската империя е прокарана по билото на недаления Велийшко-Виденишки, като тогавашните чепински села попадат в пределите на България и стават притегателен център за имигрантските потоци от пиринска Македония.

В началото на 20 век, като отрасъл в местната икономика се появява туризмът. Богати семейства от Пловдив, Пазарджик и София прекарват лятото в наети вили в района, наслаждавайки се на изобилните минерални води, чистия и прохладен въздух изпълнен с дъх на смола и билки. През 30 те години на 20 ти век в с. Лъджене е построен централния минерален плаж, който се превръща в символ на града и до момента е източник на положителни емоции за жителите и гостите на Велинград.
През 60 те години във Велинград са построени множество почивни станции и хотели, силно свързани с развитието на балнеотуризма. В този период в околностите на града са маркирани множество пътеки за пешеходен и опознавателен туризъм, свързващи интересни обекти и хижи в района.
През 2005 г. Сдружение „Байкария" маркира девет велосипедни маршрута около Чепинската котловина, а през 2007 г. проучи и маркира „Велокоридор Баташка планина", предмет на настояшия пътеводител.